Невидимите белези по китката ми биха ти разказали историята
на всяко падение в живота ми, ако можеше да ги видиш. Не, не съм се рязала, не и
видимо. Но всеки път когато падах, когато плачех и когато бях слаба с невидим
нож прорязвах кожата си, съсичах сърцето
си, раздирах душата си, разпъвах се на кръст и се разбивах на дъното на
бездната, в която падах. Следите от снощните сълзи още личат - ето, виж къде се
е стичала тънката струйка безсилие. Усмихвам се, нали? Но вгледай се в тази
усмивка и ще съзреш маската зад нея, ще видиш стиснатите устни в опит да не
изкрещят. Вгледай се... опитай се да ме целунеш и ще усетиш вкуса на болката по
устните ми. Ела в света ми и виж царството на разрухата... Белезите ми. Ела...
надали ще ти е уютно тук, но все пак ела... може и да останеш... но само ако си
решил да лекуваш и да даваш, не и да взимаш и бягаш!
P.S. Източник - Facebook ;))
By: Skyley
