There's enough for you... There's enough for me...

   Защо, по дяволите, сме толкова груби, подли и нетактични? Защо не можем да приемем хората, които просто са по-различни от нас? Защо не можем да приемем едно обикновено чернокожо семейство за съседи? Или пък човек с някаква физическа неспособност? Или пък умствено-изостанал, глухоням или сляп човек? Нима те не са хора?Защо живеем в общество, където мнението на останалите застава пред нашето? Защо се делим?
   Откъде да започна с отговорите... Трудно е да се отговори на всички. Все пак всеки човек има различно мнение /или му е наложено, или просто възприема чуждото/. Е, затова това е моя блог. Очаква се да пиша моето собствено мнение за нещата... Та, да започваме...
   Груби, подли и нетактични сме, защото /предполагам/ живота е прекалено сложен и не го разбираме. Прецакват ни близки хора и това ни съсипва, затова ние започваме да съсипваме другите, водени от собствената си болка. А другия вариант - просто сме много смотан народ и сме като едно просто стадо овце без пъдар и куче-пазач! Мисля, че повечето от вас ще са съгласни със втория вариант... ;дд
   Не приемаме останалите, защото се мислим за прекалено важни, умни, красиви, недостижими и всякакви подобни!

   Защо не приемаме семейство с различен цвят на кожата от нашия или пък различна религия? Ами... Не знам! ;дд И аз си имам претенции за хората, но попринцип съдя по характера и държанието им, а не по външния вид, тъй като не съм толкова добра в преценката на хората от пръв поглед, затова предпочитам да изчакам преди да съдя!
   Хората с физическа неспособност, глухонеми, слепи, умствено изостанали и подобни по-често са приемани заради съжалението на хората към тях, а не защото ги разбират. Никой не може да разбере какво им е точно, но може да се постави на мястото на техен близък, на когото се налага да гледа своя роднина или приятел в състояние, в което знае, че не може да направи нищо освен да седи до него, както е правел преди, когато човекът е бил добре! Но за него това е предостатъчно! На този човек не му трябват съжаления, а обич, която да му бъде причината да продължава да живее!
   Мнението на другите в днешно време се взима прекалено сериозно, вместо просто да си живеем по наш собствен начин без да ни пука какво мисли кифлата отсреща за новия ми гланц или футболистчето, което току-що подминах за късата ми пола и дали краката ми изглеждат достатъчно дълги с нея! Не е ли малко прекалено? ДА!
   Е, получи се цял роман затова приключвам. Най-накрая! Сигурна съм, че някого от вас си е помислил точно това, но е нормално. Не засягам особено важна за 16-годишните тема...

By: Skyley Cling Clay